Конформизъм и вписване вместо бунт и промяна
MISSION POSSIBLE
Задължително качество, което трябва да притежава всеки реформатор е безпокойството. За мен определението “неспокоен” носи положителен оттенък по простата причина, че неспокойствието (безпокойството) е черта, която красноречиво определя характера на дадена личност и обуславя нейното поведение. Запознавайки се с историята се убеждавам, че всички реформатори, които по-някакъв начин са променили хода на човечеството са били търсещи личности, което неминуемо ги прави бдителни към всичко случващо се наоколо. Близките ми изобщо не разбират и непрекъснато критикуват контактите ми с приятелите и колегите, които в пълния смисъл на думата мога да нарека реформатори, бунтари, революционери. Това ги прави още по-привлекателни в очите ми и ме кара да ги обичам все по-силно. На моите прехласвания майка ми отвръща с недоумение и все ме пита кога ще се женя та да й е мирна главата. Това със сигурност ще разреши екзистенциалните ми проблеми, но няма да ме направи щастлива.
Слава Богу, тях ги има! Представителите им са преди всичко от по-горната на моята генерация (родена съм 1979г.). Ту-таме се среща и някой реформатор от моето поколение. Себе си не слагам в това число, защото намирам че съм все още в началото на своя житейски и професионален път. Явно влизам в ролята на проводник за културните реформи. Всички ТE са винаги радикално настроени, критични към актуалното настояще. Посланията си разпространяват доста апокрифно сред тесен кръг от посветени хора посредством блогове и мейлинг листове. Прекия контакт с тези хора е почти като съзаклятничество и екстрасензорно предаване на идеологията на една нова раса. Те знаят как да довеждат нещата до успешен край, как от НИЩО да направят НЕЩО. При все това те си остават абсолютно реални и земни. Ако тези прекрасни футоролози успеят да проникнат в сърцата и умовете на хората от народа, то значи те са постигнали мисията си. А те го умеят! Всички тези лидери вероятно правят главоломен рейтинг на реалити програмите по телевизията (това е само предположение, защото както е видно аз не мога да погледна отстрани ситуациите, в които изпадам) и страхотно разведряват монотонната медийна картинка.
За съжаление спадам към едно доста объркано откъм стойности поколение, което без стеснение мога да нарека повърхностно, изпразнено от съдържание и доста “шизофренично”. Не му бие чука на едно място и това си е! Няма ли най-после да срещна поне един свестен човек, който да прави това, което обещава без после да се отмята от думите си. Изобщо не се притеснявам да говоря откровено, все пак това се превърна в моя запазена марка. Няма място за безпокойство! И въпреки това аз продължавам да пия успокоителни хапчета без видими причини. Най-вероятно от изкуствено създадените емоции и преструвки на хората и бъдеще неопределеното време, в което живея. Поемам си дълбоко въздух, отпускам се върху възглавницата и се потапям в красивия свят на сънищата, където виждам истинските лица на всичките си приятели-чудаци. Тогава, както казва Фройд в книгата си “Тълкуване на сънищата” Азът ми наподобява “часовой заспал на своя пост”. А това състояние е по-скоро конформистко, преди да се събудя и отново да въстана срещу враждебния свят.
Оказва се, че за да отстояваш възгледите си трябва да платиш изключително висока цена. За да се развива едно общество, то трябва преди всичко да съществува. А нашето вегетира. Ние само се залъгваме, че живеем и тайничко се надяваме утрешния ден да е по-добър от днешния, но никой нищо не предприема, а само се оплакваме. Лъжат ни право в очите и политиците и техните служители в лицето на медиите, които имат за цел да насаждат непрекъснато страх у хората и да го обсипват с помията на “черните новини” за да се харчат по-добре. Изобщо не им пука за никаква хуманност и журналистическа етика. Кодексите се прокарват само проформа, но не се изпълняват. Всъщност ние изпадаме в заблудата, че живеем в демократично общество, но сме затънали в краен тоталитаризъм. Лъжците говорят убедително и любезно пускат усмивки. Даже могат да те почерпят с шоколадов бонбон “МЕРСИ” за заблуда на противника/конкурента. Мерси, от такава престорена галантност взе да ми присяда…
Съглашателството, примиренческото поведение, липсата на устойчива или каквато и да била собствена позиция, приемането на съществуващия ред и господстващите мнения със сигурност не е залог за успех и прогрес.
Няма да си поставям за цел да обрисувам отражението на капитализма върху цялата структура на характера на човека, а ще съсредоточа вниманието си върху една страна на общия проблем – диалектическия характер на процеса на растящата свобода.
Структурата на съвременното общество въздейства върху човека по два начина: той става по-независим, уверен в себе си и критичен, а същевременно изпада в по-голяма изолация, самота и страх. Борбата за свобода в съвременната история е насочена към разрушаване на старите форми на власт и ограничения. По този повод съвсем естествено човекът си въобразява, че колкото повече традиционни прегради сваля, толкова по-голяма свобода постига. Например считаме, че свободата на вероизповеданията е една от най-големите победи против духовното робство. Това е било наистина победа над онези сили на църквата и държавата, които не позволявали на човека да изповядва вярата си по собствена съвест. За сметка на това съвременната личност е загубила вътрешната си нагласа да вярва в нещо, което не е доказуемо чрез природни науки. Същото е и със “свободата на словото”, което е само утопия. Какво се оказва на практика, че съвсем не без основание можем да издигнем лозунгите:
СВОБОДАТА Е РОБСТВО!
ВОЙНАТА Е МИР!
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА!
Единственото, което остава на личността е да влезе в крак като маршируващ войник или да се нареди като работник пред безконечния конвейнр. Тя е оставена да действа по собствена воля, но без чувство за независимост и достойнство. Това може да се илюстрира от анимациите за Мики Маус – вечно преследван от нещо страхотно силно, заканващо се да го убие или глътне, но накрая героя успява да се отърве от противника си. Темата за безсилието фигурира и при Франц Кафка в лицето на човек, който иска да се срещне с тайнствените обитатели на един замък, за да му кажат какво да прави и да посочат истинското място в света. Животът на героя преминава в лудешки, но напразни усилия да се срещне с тях и накрая остава сам, обзет от чувство на пълна безпомощност и безполезност.
Има няколко възможни механизма на бягство от самотата и безсилието, а имено:
А) Авторитаризмът – отказ от независимостта на собствената личност и нейното приобщаване към някого или нещо извън нея, за да придобие липсващата й сила, както и стремежа към подчинение и господство – мазохистичните и садистични склонности у някои хора.
Б) Деструктивност – целта й не е активната или пасивна симбиоза, а унищожаването на обекта. Разрушаването на света е последният почти отчаян опит да се спасиш от заплахата той да не те унищожи.
В) Отдръпване от външната реалност – самовъзвеличаване до такава степен, че светът да изглежда по-малък от самото лице.
Г) Автоматично подчинение – личността изоставя собствения си характер и възприема образа, определен от обществените норми.
Понятието “конформизъм” се налага в научните среди през втората половина на двадесети век. Използва се като базисен термин от социалната психология със значение на “съгласие за определена черта, нагласа или поведение на базата на общо групово членство”.
Ще посоча като пример Курт Левин, който след като емигрира от нацистка Германия изследва влиянието на лидерската фигура върху обществото и доколко то се поддава на конформизъм. Той формира три отделни групи от деца и във всяка група назначава лидер. Всеки от тези лидери е инструктиран да ръководи по определен начин – автократичен, свободен и демократичен. Резултатите са следните: “автократичната група” работела усилено, но не показвала почти никаква лична мотивираност; “свободната група” не вършела нищо, показвала нищожна мотивация, но за сметка на това доста се забавлявала; “демократичната група” приключила успешно почти всичките си задачи и то най- качествено, най-много се забавлявала, била най-мотивирана и проявила оригиналност в дейността си. Обяснението за това е просто – децата в нея били щастливи да работят. На тази основа Левин заключава, че човешкото поведение е функция от индивидуалното и социалното обкръжение.
Друг експеримент, който показва по-конкретно силата на конформизма е този на Соломон Аш. Той събрал група участници и от тях само един не бил подставено лице. Всяко от останалите лица дава грешен отговор на поставената елементарна перцептивна задача, която трябвало да разкажат и анализират. На практика се оказва, че седемдесет процента от тестваните участници (които не са знаели за целта на експеримента) постъпват конформистки спрямо груповото мнение и дават очевидно грешен отговор. С други думи социалните групи могат да манипулират дори и най-явната перцептивна реалност.
Характеризиране на неспецифичното поведение на другите като личностен пропуск, извън контекста на ситуацията е основна атрибутивна грешка, която можем да допуснем. Тоест добре ще е да гледаме на грешката си като продукт на ситуацията, а не като на наш личен пропуск.
Конформизмъм се проявява при различни ситуации. Една от тях е тази на крайната субективност на въпроса, където само консенсусът на релевантна група хора може да потвърди убеждението на отделния човек. С други думи установяването на социалната реалност чрез конформизма. Той от своя страна може да носи предимства за индивида като начин да се постигне някаква цел по пътя на сътрудничеството или да служи за утвърждаване на груповото членство като униформа или знак. Във всеки отделен случай в контекста на конформизма се вписват различен набор от въпроси и се прилагат различни механизми за неговото постигане: апелите към личния интерес, аргументация, основана на социалната реалност или заплаха за отхвърляне при неконформизъм.
При тези обстоятелства е твърде вероятно силно авторитарни индивиди да са конформисти по произволно възприятие на реалността, установено от доверено на експериментатора лице. Така те се оказват по-склонни да се подчиняват на заповедите на експериментатора и да причиняват болка на другия човек, спрямо по-малко авторитарните изследвани лица.
Изследователите считат, че конформистите са по-малко интелигентни, доминиращи, теоретични, отстояващи себе си, реалистични или екстровертни и са склонни към чувство на вина, тревожност, религиозност и емоционална нестабилност. Също така се отчита факта, че конформизмът е свързан със “зависимостта от полето” или общата тенденция човек да е силно повлиян от външни насоки, а не от вътрешните усещания и интерпретации при перцептивни оценки.
Някои социални механизми водят до засилен конформизъм, който впоследствие се превръща в личностна черта на индивида. От друга страна историческият опит показва как крайния конформизъм може да се поддържа продължително време, а след като натискът е отстранен да заглъхне.
В книгата си “Човекът, социално животно” Елиът Арънсън описва ситуации, почерпани от лабораторията и от живота. Това са случаи, в които хора наблюдават как убиват човек, без да направят опит да помогнат; безгрижно отминават жена, която лежи със счупен крак на тротоара на Пето Авеню в Ню Йорк; чуват шумове в съседната стая, които ясно показват, че жена е паднала от стълба и се е наранила, но дори не я запитват дали има нужда от помощ. Стига се и до още по-екстремни ситуации, в които хората причиняват силна болка на друг човек. Те се подчиняват сляпо на заповедите на лице, което представлява определена власт и продължават да прилагат силни електрически импулси върху друг човек, след като той преди това вика от болка, удря с юмруци върху вратата, моли да го освободят и накрая зловещо замълчава. Арънсън установява, че определени хора, водени от страх, омраза и предразсъдъци, могат да лишат други хора от гражданските им права, да им отнемат свободата и дори да ги убият.
Взимайки под внимание всички тези случаи трябва да си зададем въпроса дали има някакъв начин да се намали агресивността и да се насърчат хората да поемат отговорността за благополучието на себеподобните си.
Какво поражда привличането между хората? Отговорът на този въпрос отправен към всеки от моите приятели и колеги може би ще получи сходни отговори. А те са: на първо място сходните убеждения и интереси, компетентността в дадена област и качества като лоялност, мъдрост, честност и доброта. Това е обяснимо и се потвърждава от съветите, които дава Дейл Карнеги в книгата си ,,Как да печелим приятели и влияем на хората". Не случайно тя става бестселър на всички времена с полезните си рецепти за междуличностното общуване. Не само склонните към конформизъм американци търсят лесни формули, за да печелят симпатиите на хората. Книгата е преведена на 35 езика и се чете по целия свят. Съветът на Карнеги е много прост: ако искате някой да ви хареса, бъдете приветлив, дръжте се така, сякаш го харесвате, показвайте интерес към нещата, от които той се интересува, раздавайте щедро похвали и бъдете любезен. Дали това е вярно и дали е резултатната тактика? Ясно е, че тя е успешна.
Някои експерименти, сочат, че ние харесваме хората с приятен и мек характер повече от онези, които можем да наречем твърдоглавци; тези, които се съгласяват безпрекусловно с нас, повече от онези, които ни опонират; тези, които ни симпатизират, харесваме повече от онези, които ни презират; съмишлениците ни, харесваме повече от конкурентите си; хората, които ни ласкаят, харесваме повече от онези, които ни критикуват, и пр. Обобщението на всичко изброено дотук е, че предпочитаме хората, чието поведение ни предлага максимална награда на минимална цена.
Теорията за междуличностното привличане като функция на възнаграждението обхваща широк кръг от проблеми. Лесно можем да си обясним факта, че повече харесваме хората с хубава външност от онези, които са с непривлекателна външност по простата причина, че хубавите хора ни доставят „естетическа” наслада. Същата теория предвижда, че сме склонни да харесваме хората, чието мнение е сходно с нашето. Приятно ни е да получим тяхното поощрение и потвърждението на общите ни възгледи. С други думи те ни помагат да повярваме в „правилността” на мнението си. За да се намали враждебността и предубедеността е необходимо индивидите да си взаимодействат, вместо да си съперничат. А взаимодействието и общата кауза неминуемо ще доведе до привличане.
Ако съотнеса гореизложената трактовка на социалната психология за конформизъм към артистичните практики пак рискувам да стигна до същите изводи. Познавам достатъчно хора, чиито настроения и естетическа нагласа съвпадат с моите. Чувствам се неудовлетворена от културния пейзаж, защото не ми допада херметизма и пасивността на закостенелите като форма продукти, появявящи се на българската сцена. Разбира се трябва да се замислим и върху факта, че някои от българските неконвенционални артисти (поне представящи се като такива) всъщност са конформисти, които използват съвсем повърхностно новите изразни средства и умелото владеене на хватките на артмениджмънта. Наблюдава се стремеж към бързо приспособяване на един нарочен елит посредством легитимирането им като концептуалисти. Разбира се тази констатация не слага всички под общ знаменател а и е тема на друга дискусия…
